Административното задържане на хора, търсещи закрила, се прилага произволно и системно в България според доклада за 2016 г. на AIDA

Платформата Asylum Information Database (AIDA) публикува своя доклад за България за 2016 г. Докладът проследява в дълбочина скорошните промени в законодателствотото и провежданите в страната политики по отношение на  процедурите по предоставяне на закрила, условията на прием на мигранти, административното им задържане, както и интеграцията им в приемащото общество.

AIDA е инициатива, която се координира от Европейския съвет за бежанци и изгнаници (ЕСRЕ), и цели да предоставя актуална информация за процедурата по предоставяне на закрила в 20 държави. Инициативата е достъпна на специално създаден сайт – www.asylumineurope.org.

Докладът потвържава това, което вече е широко известно – на територията на България мигрантите изпитват сериозни трудности да получат достъп до процедура за предоставяне на закрила.  Докладът е базиран на информация от  Върховния комисар на ООН за бежанците (ВКБООН), национални и международни правозащитни организации. Основното заключение на доклада е, че най-сериозният проблем е практиката на произволни отблъсквания (push-backs) на търсещи закрила мигранти на границата от българските власти.

Докладът също така установява, че в България има системна практика хора, които за първи път кандидатстват за международна закрила, да бъдат подлагани на административно (или имиграционно) задържане в преддепортационни центрове (затвори).[1] През 2016 г. са издадени общо 11,314 заповеди за задържане. Наблюдава се леко намаляване на броя им в сравнение с предходната 2015 г., когато са били издадени 11,902.[2]

Докладът отбелязва, че затварянето на сръбската граница в средата на 2016 г. и последвалото увеличение в заетостта на отворените приемни центрове на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) са оказали негативно влияние върху скоростта, с която Министерството на вътрешните работи (МВР) освобождава задържаните мигранти от административно задържане след подаване на молба за закрила. Това също така е довело до увеличаване на продължителността на административното задържане от 3-6 дни в средата на 2016 г. до повече от 11 дни и с тенденция за нарастване към края на декември 2016 г. В някои случаи личната регистрация на задържаните е била забавяна с месеци без никаква ясна правна причина за това.

В резултат на тези обстоятелства, докладът установява, през ноември 2016 г. ДАБ е възстановила предишната си практика да регистрира и да взима пръстови отпечатци, а в някои случаи и да интервюира търсещите закрила, направо в центровете за задържане към МВР. Освен това ДАБ и МВР продължават да държат мигрантите в тези центрове дори след като им се издадат регистрационни карти на търсещи закрила. Докладът отбелязва, че тази практика е в явно нарушение на българските закони.[3] Тя се прилага основно към хора от някои определени националности, които като цяло се приемат като риск за националната сигурност (афганистанци и пакистанци) или към такива, чиято депортация не представлява трудност (хора, идващи от Бангладеш, Шри Ланка, Индия и др.). Обикновено единственият начин тези хора да бъдат освободени и допуснати до процедура за предоставяне на закрила е чрез обжалване на заповедта за задържане, а не просто въз основа на регистрацията им като търсещи закрила, каквото е законовото изискване.

Пълният текст на доклада можете да прочетете тук.

[1] Българското право урежда административното задържане на чужди граждани със  Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Този закон не назовава задържането с някой от международно познатите термини – административно или имиграционно задържане, а използва термина „настаняване“. Местата, в които чужденците биват задържани, пък са обозначени като „специални домове за временно настаняване“ (СДВНЧ). По същество обаче това са места от затворен тип, притежаващи всички основни признаци на затвор. Aдминистративното задържане по ЗЧРБ може да служи единствено за целите на провеждането на депортацията на чужди граждани, които нямат право да пребивават в страната. На практика обаче това не винаги е така. В много случаи дори лица с подадени и регистрирани молби за международна закрила (което действие суспендира евентуална заповед за депортация до приключване на процедурата по предоставяне на закрила) се озовават в един от двата СДВНЧ. В разрез с нормативните задължения на властите процедурата по предоставяне или отказ от закрила на голям брой мигранти протича изцяло докато те са задържани, без да бъдат освобождавани.


[2] Виж Кой бива задържан, доклад на „Център за правна помощ – Глас в България“, септември 2016 г., достъпен на http://www.epim.info/wp-content/uploads/2016/09/Detention_Report_CLA_2016_EN_final.pdf. Тези числа не се отнасят до броя хора в центровете, а до броя пъти, в който някой е бил задържан там. Макар и не често е възможно един и същи човек да бъде задържан в център от затворен тип като в тези случай всяко задържане ще бъде броено отделно.

[3] Виж чл.61 ал.2 от Закона за убежището и бежанците във вр. с чл. 45 б) от същия закон.