Комитетът по правата на човека на ООН постанови, че депортиране на сирийски граждани в България би съставлявало нечовешко или унизително отнасяне

В становището си по делото R.A.A. and Z. M. v. Denmark, прието на 15 декември 2016 г., Комитетът по правата на човека (КПЧ) на Организацията на обединените нации (ООН) постанови, че депортирането на двама сирийски бежанци от Дания в България би съставлявало нарушение на Член 7 от Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП). Според тази разпоредба на МПГПП никой не може да бъде подлаган на мъчение или на жестоко, безчовечно или унизително третиране или наказание.

Авторите на жалбата до КПЧ са двойка сирийски граждани, които влизат в България през юни 2014 г. Пред КПЧ те твърдят, че при пристигането си са спрени от българската полиция и мъжът е подложен на физическо насилие. Насилието се повтаря и в полицейския участък, където са държани в продължение на 5 дни. Авторите твърдят пред КПЧ, че вещите им са отнети от полицейските служители и не са им върнати обратно. По-късно те са изпратени в приемен бежански център от отворен тип. Авторите посочват пред КПЧ, че условията в този център са много лоши. В резултат на лошата хигиена в него жената получава инфекция, за лечението на която се обръща към лекаря в центъра. Медицинска помощ обаче ѝ е отказана от последния, който, авторите твърдят, заявява, че системата [на здравеопазването в България] ще се срине, ако всички лица, търсещи закрила, биват лекувани от техните заболявания.

Авторите също така твърдят пред КПЧ, че мъжът страда от сърдечна болест. Твърдят и че той получава припадък, свързан с този сърдечен порок, по време на престоя им в бежанския център, но наместо адекватна грижа, получава единство болкоуспокояващи. Това го кара да потърси помощ в близката болница, където първоначално му е отказано да бъде прегледан, а впоследствие записаният му час е многократно отлаган и презаписван за други дати. Освен това авторите твърдят пред КПЧ, че са нападнати на улицата от група от 4-5 души и нападението е расово мотивирано.

През септември 2014 г. и двамата получават бежански статут в България. Наред с получаването му са информирани и че трябва да напуснат бежанския център, където живеят във времето докато техните молби за закрила се разглеждани от българските власти. Авторите съобщават пред КПЧ също, че след като са принудени да напуснат центъра не им е предоставена каквато и да е помощ или съдействие за установяване извън него: малката им месечна социална помощ, която получават докато молбите им за закрила се разглеждат, е премахната; не получават нито средства, нито посредничество за първоначално наемане на жилище, а така също и не получават никакъв достъп до медицински грижи или образование. В резултат на всичко това те в крайна сметка живеят на улицата за няколко дни преди да успеят чрез свои приятели в бежанския център да се промъкнат обратно там  без да имат право на това. Двамата живеят скришом в центъра до заминаването си за Дания през декември 2014 г.

Авторите пристигнат в Дания на 15 декември 2014 г. и подават молби за закрила на същия ден. На 4 май 2015 г. Имиграционната служба на Дания (ИСД) отхвърля техните молби за закрила, тъй като вече са получили такава в България. ИСД счита, че личната неприкосновеност и безопасност на авторите ще бъдат защитени в България въпреки случилото им се там при предишния им престой. На двамата е указано, че трябва да напуснат Дания веднага.

На 6 май 2015 г. авторите обжалват решението на ИСД пред Апелативния бежански съвет (АБС) на Дания. Апелативният съвет се позовава на доклад на Върховния комисариат на ООН за бежанците (ВКБООН), за да заключи, че българската държава адресира адекватно расистки нападения, тъй като през февруари 2014 г. при атака над джамия властите арестували 120 души. Следователно, АБС заключва, че авторите могат да разчитат на българските власти, че тяхната телесна неприкосновеност ще бъдат защитена до необходимата степен. На 9 юли 2015 г. АБС отхвърля жалбите им и потвърждава решението на ИСД.

КПЧ, разглеждайки жалбата по съществото, заключва, че датските власти не са взели предвид информацията, предоставена им от авторите, базирана на техния личен опит в България. КПЧ смята, че въпреки че са получи закрила в България, авторите са изправени пред непоносими условия на живот там. В тази връзка, КПЧ смята, че датските власти не обясняват как, в случай на връщане в България, предоставените им бежански статути ще защитят авторите от всички техни оплаквания и по-специално – от неадекватния достъп до медицински услуги, от каквито мъжът има нужда. Датските власти не вземат предвид и друг важен според КПЧ факт – как евентуалното им връщане в България би засегнало бебето на авторите, което се е родило междувременно.

В становището си КПЧ припомня, че държавите-страни по МПГПП следва да направят индивидуална оценка на всеки случай. Те не следва да основават преценката си на предположения, непочиващи на факти. Подобно предположение според КПЧ е становището на датските власти, че фактът на получаване на бежански статут щял да предпази авторите в бъдеще от малтретиране, когато те вече са били веднъж обект на подобно малтретиране при все наличието на такъв статут при предишния им престой в България.

КПЧ отбелязва и че датските органи не са потърсили адекватни гаранции от страна на българските власти, че авторите и детето им ще живеят в страната в условия, различни от предишния им престой и съвместими с гаранциите по Член 7 от МПГПП.

Ето защо КПЧ установява, че в светлината на конкретните обстоятелства депортирането на авторите и детето им в България, без необходимите гаранции от българските власти, би съставлявало нарушение на Член 7 от МПГПП.

КПЧ задължава датските власти да изпратят в рамките на 180 дни информация за мерките, предприети с цел да се придаде ефект на становището му. Властите също така трябва да публикуват становището на КПЧ на своя официален език.

Становището на КПЧ по този случай не е изненада, имайки предвид продължаващо тежкото положение на мигрантите в България. От 2013 г. насам антиимигрантска реторика на властите, често безкритично предавана от медиите, допринесе за повишаване на напрежението в българското общество. Това доведе до бунтове в различни градове и села срещу евентуалното настаняване на търсещи закрила в региона. Доведе и до редица престъпления от омраза срещу мигранти, а така също и до възхода на въоръжени хайки за „лов“ на мигранти в пограничните райони. Освен това липсата на работеща стратегия за интеграция на хората, получили международна закрила в България, е вече широко известна. При предоставянето на закрила или отказ на такава мигрантите трябва да напуснат бежанските центрове без каквато и да е последваща помощ или грижа от държавата за тяхното битие на хора в чужда страна, които нямат средства за издръжка и не говорят официалния език в страната.

Така съдбата на семейството по обсъденото по-горе дело пред КПЧ е, за съжаление, по-скоро правило, отколкото изключение. Надеждата е, че становището на КПЧ ще доведе до ускоряване на усилията на българските власти по въвеждането на адекватна интеграционна стратегия за чужденците, получили международна закрила в страната.